Случайността, която отвежда към музиката

Като младеж Иво Мишев учи в технически техникум в София и бъдещето му сякаш е насочено към съвсем различна професия. По онова време военната служба е задължителна. От по-големи ученици научава, че към Строителни войски има хор, и започва да взема уроци по пеене, за да се подготви за приемния изпит. Успява да влезе в състава – събитие, което определя целия му следващ път.
Двете години в хора му разкриват свят, който дотогава не е планирал да превърне в професия. Пеенето вече не е средство да попадне на определено място, а осъзнат избор. След края на военната служба кандидатства в Държавната музикална академия в София и завършва висшето си музикално образование. Така техническият ученик постепенно се превръща в професионален оперен певец.

Единадесет години в Германия

След конкурс в София Иво заминава за Германия. Първият му значим професионален етап е в Кемниц – градът, който по време на социализма носи името Карлмарксщат (Karl-Marx-Stadt). По-късно работи пет години и в Карлсруе, в южната част на страната. Общо прекарва единадесет години в Германия и опознава както източната, така и западната ѝ част.
Тези години му дават сценичен опит, езикова и житейска самостоятелност, както и непосредствен поглед към две различни обществени среди. Той запомня Източна Германия с човешката близост на хора, преживели сходна политическа система, а Западна Германия – с други професионални възможности и различен ритъм на живот.
 Паметен остава спектакълът от 15 юни 2000 г., в който Иво Мишев участва като Шароне в „Тоска“ в Карлсруе заедно с няколко български солисти. Макар по-късно името му да се свързва най-вече с Лисеу, германските години са същинската школа, в която се изграждат неговата устойчивост и професионална дисциплина.

На сцената на Лисеу

В Лисеу Иво Мишев е дългогодишен артист в хора, но работата му не се изчерпва с хоровите партии. Изпълнява и солистични роли: Вестител в „Макбет“ и „Отело“, Пратеник в „Травиата“, Якушиде в „Мадам Бътерфлай“, както и в няколко образа в „Смърт във Венеция“ на Бенджамин Бритън. Името му присъства и в заснетата постановка на „Макбет“ под диригентството на Бруно Кампанела.
Тези роли са малки по продължителност, но изискват голяма сценична точност. Изпълнителят трябва за кратко време да изгради образ, да запази музикалната линия и да се впише в мащабната драматургия на спектакъла. В рецензия за „Отело“ през 2016 г. Иво е отличен като убедителен Вестител, запазващ самообладание в напрегнатата сцена с главния герой. Архивът на Лисеу отбелязва и момента, в който театърът изпраща с цветя Иво Мишев и още двама дългогодишни членове на хора при тяхното пенсиониране – дискретен, но красноречив знак за принадлежността му към институцията.
Пътят му в Лисеу показва не само личен успех, но и устойчивото присъствие на българската вокална школа на една от големите европейски сцени. Българското име там не остава епизод: то се превръща в част от всекидневната работа, от отговорността към ансамбъла и от паметта на театъра.

Николай Гяуров

Срещата с един голям вдъхновител

Сред музикантите, които го вдъхновяват, Иво посочва Николай Гяуров и Николай Гюзелев, както и многобройните български певци, превърнали таланта си в лице на България по световните сцени. Особено скъп за него е споменът за срещата с Николай Гяуров.
Като млад певец Иво има голяма рекламна фотография на Гяуров, взета с младежка дързост от витрина в софийски подлез. Когато по-късно успява да влезе на репетиция в операта, носи снимката и моли големия бас за автограф. На въпроса откъде я е намерил признава истината, предизвиквайки смях. Подписаната фотография остава една от вещите, с които той истински се гордее – знак не само за преклонение пред известен певец, а за срещата между мечтата и човека, който я е въплътил.

Споделени мисли 

„Всеки човек има свой собствен житейски път.“
„Големите промени често започват от привидна случайност.“
„Българската идентичност не зависи от гражданството.“
„Семейството и възпитанието на децата в български дух са лична мисия.“
„Късметът има различен смисъл през различните етапи от живота, а здравето е най-голямото богатство.“
„Всеки има своя път в живота си.“
„Винаги оставаме българи.“
„Не казвайте: Не ме взеха, защото съм чужденец.“
„Трябва да бъдете по-упорити в желанията си и мечтите си.“

„ВСЕКИ ИМА СВОЯ ПЪТ В ЖИВОТА.“

Иво Мишев е български оперен певец – бас, чийто професионален път преминава през България, Германия и Испания. В продължение на десетилетия той е част от европейския оперен живот, а най-дългият и разпознаваем етап от кариерата му е свързан с хора на Gran Teatre del Liceu в Барселона. Историята му обаче не започва с предварително начертан музикален план. Тя започва с една привидна случайност, която постепенно се превръща в призвание.
В разказа на Иво големите житейски решения никога не изглеждат като героични жестове. Той говори за тях спокойно и с чувство за хумор – като за поредица от възможности, които човек трябва да разпознае и за които трябва да бъде подготвен. Зад думата „късмет“ в неговата биография стоят учене, труд, смелостта да започнеш отначало и готовността да приемеш неизвестното.

Когато културата остава без опора

Завършването му съвпада с политическите и обществените промени около падането на Берлинската стена. България навлиза в тежките години на прехода, а възможностите за младите хора на изкуството рязко намаляват. Иво Мишев пази болезнен спомен от зимата, когато се връща в София, за да урежда документи: празният хладилник у дома, купоните и усещането, че ако няма сигурност дори за най-необходимото, културата неизбежно ще остане на последно място.
Решението да замине не е отказ от България, а опит да продължи да работи професията, която вече е избрал. На двадесет и седем години той вижда в чужбина възможност да поеме самостоятелно по своя път, да научи нов език и да изпита силите си в различна сценична среда.

Още едно приключение – към Барселона

Германия му предлага сигурност и високо равнище на културния живот, но една стара мечта остава неизпълнена – да живее край морето. На тридесет и осем години Иво решава да започне отново. Самият той нарича това „още една авантюра“. Избира Испания не само като географско място, а като възможност да съчетае професията си с начина на живот, който усеща като свой.
В Барселона се явява на конкурс за хора на Gran Teatre del Liceu. Сред многото кандидати са избрани само двама мъже – Иво Мишев и Димитър Дърлев. На същия конкурс Анджела Каменова акомпанира на една от кандидатките. Така тримата се запознават и между тях се заражда крепко и искрено приятелство. За Иво радостта е двойна: той не само получава място в една от водещите оперни институции на Испания, но намира и български приятели, които с годините се превръщат в част от семейството му.

Винаги оставаме българи

През годините в Германия Иво Мишев придобива германско гражданство по практически и административни причини. За него обаче паспортът не определя принадлежността. „Винаги оставаме българи“ е една от най-кратките и най-силни мисли , които споделя с учениците от БНУ „Св. Седмочисленици“.
Той възприема българската идентичност не като декларация, а като всекидневна отговорност – езикът, семейната памет, културата и начинът, по който децата разбират произхода си. Според него българите, живеещи извън страната, са част от България, макар животът им да се развива другаде. Възможността да избираш къде да учиш и живееш не премахва корена, а може да направи връзката с него още по-осъзната.

Семейството и свободата на личния избор

Съпругата на Иво също е музикант – пианистка и певица. Трите им деца отрастват с музика, пеят у дома и започват да свирят на виолончело. Родителите обаче не превръщат семейната професия в задължение. Дъщеря им се занимава най-дълго с инструмента, а по-късно избира футбола.
В отношението към децата Иво защитава свободата на личния избор. Музиката може да бъде предложена, обикната и споделена, но не и наложена. По-важно е младият човек да открие своя път и да носи отговорност за него.

За мечтите, упоритостта и късмета

Към младите хора Иво Мишев се обръща пряко: да не превръщат чуждия си произход в предварително оправдание за неуспех. Да не казват, че не са избрани, защото са чужденци, а да бъдат по-упорити в желанията и мечтите си. Тази позиция не отрича трудностите на емигрантския живот. Тя изисква човек да не им позволява да определят границите на възможното.
За него късметът няма едно значение. В младостта той може да бъде среща, конкурс или отворена професионална врата. По-късно може да бъде приятелството, семейството или смелостта да започнеш отначало. След пенсионирането късметът вече е най-простото и най-важното – да се събудиш в добро здраве. Така житейската му философия се събира в няколко думи: всеки има свой път, но трябва да върви по него с труд, благодарност и постоянство.