Красимир Дамянов
|
1948 – 2015 |
Красимир Дамянов и Виктор Пасков
Красимир Дамянов и Румен Леонидов
Снимките са от личния архив на Дима Дамянова.
|
„ БЪЛГАРИЯ СИ Я НОСЯ В МЕН...“През 1948 г. в София се ражда Красимир Дамянпов. Той завършва своето средно образование в София и записва във Висшия инженерно-строителен институт специалност „Транспортно строителство“, която и завършва през 1973 г. Учи една година в Хавана по време на своето следване. Работи като инженер във Варна на строежа на Аспаруховия мост. Проектант е в Националния институт за паметниците на културата. По-късно става редактор в издателство „Български писател“. Работи в студия за игрални филми „Бояна“ и е главен редактор на „Колектив 64“.
Първата публикация на Красимир Дамянов е във вестник „Студентска трибуна“ и това е разказът „Иск“. Красимир Дамянов се утвърждава в българската литература като майстор на късия разказ. По-късно негови творби са отпечатани във вестниците „Вечерни новини“, „Пулс“, „Поглед“, „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“, „Учителско дело“, в списанията „Пламък“, „Глас“, „Наша родина“, „Септември“. Издава сборник с разкази през 1981 година „Защо няма Бог“, последван от „Дяволски нокът“ през 1985 година. Близо 20 години той не публикува нищо и след това дълго мълчание се завръща с романа «Дневникът на една пеперуда». Произведението е писано първо на испански език, след това е преведен от автора и на български. Интересен роман. На практика представлява трилогия, като първата и втората част са напълно завършени. Срещата ни с госпожица Дима Дамянова, дъщерята на Красимир Дамянов, е много интересна и вълнуваща. На въпроса „Какво е за нея Красимир Дамянов?“ тя отговаря, че това всъщност са два отделни въпроса, които изискват два отделни отговора. Единият е „Какво беше за мен?“, т.е. какво е бил за нея в миналото Красимир Дамянов. И вторият въпрос е „Какво е сега той за нея?“ В миналото той е бил едно явление, едно значимо присъствие в ролята си на родител. Нищо не е спестявал на децата си, всичко е казвал така, както си е. Това се вижда и в много интересния сборник „Приказки за злояди деца“, където представя нещата в естествения им вид. Той е човек, който е имал изключително обширна визия за света. Успявал е да предаде на събеседника си, без значение какъв е той – дете, възрастен или старец, своята визия за света и много ясно да изкаже мислите, които го вълнуват. Към децата си е бил строг родител, обаче с изострено чувство за хумор, което проличава много ясно и в „Приказките“. Сега, от разстоянието на времето, тя променя своето виждане за баща си. Ако някога често му е била ядосана, то сега той ѝ липсва като родител и като човек. Има нужда да си поговори с него, да потърси мнение, съвет. Неговото присъствие и сега за семейството му е живо и се усеща. Днес, без емоциите на младостта, госпожица Дима Дамянова премисля разговорите с баща си. Разбира какво е говорил, какво е казвал, какви съвети е давал. Коя е любимата негова творба? Коя е любимата нейна творба на Красимир Дамянов? Това без съмнение са приказките, т.е. „Приказки за злояди деца“. Една чудесна книга. Красимир Дамянов е сред майсторите на късия разказ в нашата съвременна литература и това много ясно е подчертано в тази негова книга. Приказките са писани за деца и за възрастния. Там има едно много хапливо чувство за хумор. Те те карат да се замислиш за много неща. Трилогията е много по-директна, тя е по-сурова, нещата там не са завоалирани. Имали са идея да направят приказки за любовта, за вечните теми на човека. За съжаление, това не се е осъществило... Последната книга на Красимир Дамянов е биографична. Историята започва епистоларно – размяна на писма до първата голяма любов, която среща в Куба по време на следването си там. И след 40 години, реално, той решава да я потърси отново. И я намира. Заедно със съпругата си, Саша Дамянова, пътуват до Съединените щати, където в Ню Йорк, намират тази жена. Срещата била много вълнуваща. Господин Палми Ранчев разказва как се запознава с Красимир Дамянов. Първата среща е с творчеството му и това се случва чрез Венко Христов. По това време Венко Христов е един авторитетен български критик. Виктор Пасков и Красимир Дамянов са били приятели и хората са ги познавали като много добри автори на разкази. Венко Христов е смятал, че те са бъдещето на българската литература и господин Палми Ранчев, един успешен и утвърден български автор, установява колко прав е Венко Христов. След прочитане на книгите на двамата автори, господин Палми Ранчев се убеждава, че пишат много по-различно от това, което се създава в онзи момент. В интервю за вестник „ 24 часа“ по въпроса за авторите, които му харесват, Палми Ранчев изброява някои, сред които е и Красимир Дамянов. След време Красимир Дамянов споделя пред приятели колко впечатлен е бил от това, че след 15 години творческо мълчание, (по това те са 15, но ще станат реално цели 20 години), някой в България го помни и дава висока оценка на неговото творчество. След преместването на господин Палми Ранчев в Барселона, Красимир Дамянов е този, който споделя „тази литературна лудост“, както я нарича Палми Ранчев. По това време Красимир Дамянов пише първа част на големия си роман. „Той обича и усеща смисъла на литературата – казва Палми Ранчев. – В книгите си той представя истината за живота. Краси ми липсва много – споделя той. Госпожица Дима Дамянова задава въпроса след като се е запознал с творчеството на двамата Красимир Дамянов и Виктор Пасков, намира ли сходства в начина на писане или той е различен? Палми Ранчев отговаря, че всеки автор има свой начин на писане. Въпросът е, че писането на двамата е различно от това, което се прави по нова време. Това са писатели, които пишат различно от масата писатели от тогавашния така наречен социалистически реализъм. Красимир Дамянов има разказ за пионерчета в пионерски лагер, в който основното нещо е страхът на децата от тъмното. Няма нищо общо с пионерската организация, с идеологията , с „Рапорт даден, рапорт приет“. Интересува се от това, което е истинско за човека – страхът. Страхът е от тъмното. Човек винаги се е страхувал от тъмното. Там се ражда чудовища. „Страхът може да е навсякъде“ – допълва Дима Дамянова. Двамата автори, Красимир Дамянов и Виктор Пасков, пишат различно. След като Красимир Дамянов заминава за Испания, Виктор Пасков обаче продължава да пише. „Успява много, защото се налага в България като сериозен автор. Известно е, че Виктор Пасков пише в романа, с който прави първият си голям пробив и за Краси, той участва там с пишещата си машина.“ Госпожица Дамянова споделя, че има идея да се направи документален филм за периода, в който семейството на Красимир Дамянов престига в Испания. Това е време през което той замлъква на литературния фронт. Не пише, но по-късно описва това, което прави. Това е времето, през което е мълчал, но всъщност се е занимавал с много неща, описва себе си и това обяснява неговото творческо мълчание. Самият Красимир Дамянов прави редакция на първата част на своят роман. Тя е много сполучлива и е напълно в духа на творчеството му, подчертава неговия стил натюрел. Красимир Дамянов е голямо име в българската литература. На въпроса „ Има ли възможност да се учреди награда на името на Красимир Дамянов?“ , госпожица Дамянова говоря, че един голям спомен, един паметник на Красимир Дамянов е сътвореното от него – Art hosal, културната асоциация и мястото Art host, което е отворено за всякакви творци. Може би не е дошъл моментът за създаването на такава награда, но може да се поработи в тази посока. Според Коста Костов „ Красимир Дамянов е безспорно голям майстор на разказа. Той се измерва само с Дончо Цончев и с никой друг. Краси Дамянов е най-добрият съвременен разказвач на необичайни истории.“ Библиография
|
Дима Дамянова и Палми Ранчев
